Хакан Осман: как се изгражда шампион, когато не разчиташ на зрението, а на волята

Хакан Осман е едно от най-силните имена в българския шоудаун. Само на 22 години той вече е световен шампион при младежите до 25 години, след като спечели титлата в Нимбурк, Чехия. Има участие на световното първенство за мъже в Италия, където достигна до пето място, и е сред най-перспективните играчи в света. Но зад тези успехи стои история, която започва много по-рано.

„Казвам се Хакан, на 22 години съм и съм от София. Спортът е част от живота ми още от дете. В училище „Луи Брайл“ започнах да опитвам различни дисциплини и постепенно открих спорта, който ми дава увереност и ме кара да се чувствам жив. Не беше лесно да избера, но когато намерих правилното място, го усетих веднага.

В началото най-трудното беше да изградя дисциплина. Това не е нещо, което идва от само себе си. Изисква постоянство, желание и готовност да се променяш. С времето разбрах, че дисциплината не е само за спорта. Тя е за живота. Другото предизвикателство беше свързано със зрението ми. При глаукома трябва да се внимава с тежестите и натоварването. Треньорът трябва да знае как да работи с теб, за да не се влоши състоянието. Научих се да слушам тялото си и да не правя компромиси с него.

Постепенно разбрах, че не винаги ми е нужно да използвам зрението си, за да се справя с дадено предизвикателство. Разчитам на слуха, на усета си, но най-вече на ума си. Това ми помага не само в залата, а и в ежедневието. Така се научих да се адаптирам и да намирам решения, дори когато ситуацията изглежда трудна.

Хората около мен винаги са ме подкрепяли. Приятели, роднини, близки. Тяхната вяра ми дава увереност, че мога да продължавам да тренирам и да постигам по-добри резултати. Но истинската ми мотивация идва от противниците. Не приемам идеята някой да е по-добър от мен, ако аз мога да работя повече. Това ме кара да ставам по-добър всеки ден и да се надграждам.

Имало е моменти, в които съм бил на крачка да се откажа. Най-често това се случва, когато контузия или друга причина ме спре от тренировки. Тогава си задавам един въпрос. Какво печеля, ако се откажа. Отговорът е ясен. Нищо. По-скоро ще загубя форма, дисциплина и постоянство. А спортът ме е научил, че тези неща са по-ценни от всяка временна трудност. Точно това ме връща обратно.

Спортовете за хора със зрителни увреждания са много. Лека атлетика, шоудаун, голбал, стрелба с лък, тандемно колоездене, шах, стрелба с пушка и пистолет, ски бягане. Всеки може да намери нещо за себе си. На начинаещите бих казал да не се страхуват и да опитат. Според мен много незрящи ги спира страхът или мързелът. Това може да се промени, ако някой просто ги покани и им покаже първата стъпка. Понякога това е напълно достатъчно, за да се запалят.

Спортът ми дава дисциплина, самочувствие и ясна глава. Това са неща, които пренасям и извън залата. Целите ми са ясни. Искам да стана европейски и световен шампион при мъжете. Това е една от големите ми мечти. В живота извън спорта искам да бъда стабилен, отговорен и мислещ човек, който прави правилните избори.

Според мен в България трябва да има повече достъпност. По-добра инфраструктура, повече информация и реална подкрепа, която наистина работи. Това би помогнало на много хора със зрителни увреждания да бъдат по-активни и независими.

Книгата, която ме е вдъхновила най-силно, е „Рафа: Моята история“. Тя показва какво стои зад успехите на един голям спортист и как се изгражда характер.

Ако пред мен застане млад човек със зрително увреждане, който се чувства несигурен, бих го завел в залата. Бих му говорил позитивно и бих направил всичко възможно да се почувства сигурен. Увереността идва от действие. Понякога е нужно само да направиш първата крачка.“

Историята на Хакан е история за характер, а не за ограничения. Той показва какво означава да изградиш себе си чрез дисциплина, постоянство и воля. Успехите му в шоудауна са впечатляващи, но още по-впечатляващ е начинът, по който гледа на спорта като на път към независимост и лична сила. Хакан е пример за млад човек, който не чака обстоятелствата да се подредят, а сам ги подрежда. И доказва, че когато волята води, зрението не е това, което определя посоката.