Казвам се Ивайло Цанков, роден съм през 1989 година в град Балчик. Родих се с катаракта, но поради лекарска небрежност и след оперативното ѝ отстраняване отключих глаукома.
През 2010 година завърших средното общообразователно училище за деца с нарушено зрение професор доктор Иван Шишманов, град Варна.
През 2015 година завърших бакалавърска степен по психология към Софийски университет, а през 2018 година се дипломирах като магистър по клинична и консултативна психология отново в същия университет.
Между 2013 и 2020 година работих като консултант на горещата телефонна линия за пострадали от насилие към фондация „Асоциация Анимус.
В края на 2020 година се дипломирах като терапевт с юнгианска ориентация под супервизия. За незапознатите ще отбележа, че това е една от най-добрите школи, занимаващи се с дълбинна психотерапия. В нея, както и в университета се запознах с изключителни хора, с някои от които сме приятели и до днес.
Към незрящите искам да се обърна с посланието, че много от целите са достижими, а липсата на зрение не е пречка човек да разгърне потенциала си и да даде най-доброто от себе си на другите. Аз имам късмета, че си избрах изключително интересна и приложна област, в която мога да работя без проблеми. Липсата на зрение не е пречка към това да чуеш емоциите на другите. Липсата на зрение не е пречка да помагаш също толкова качествено и ефективно, колкото и другите го правят. И това мога да го кажа от безценния си опит, който натрупах като консултант към „Асоциация Анимус”, както и като психотерапевт, развиващ своята практика.
С липсата на зрение се справям с много подкрепа от прекрасните ми родители. Дълбоко признателен съм им за всичко, което правят. Някога това ми беше като комплекс. Чувствах се неудобно от факта да призная, че майка ми и баща ми ми помагат, най-вече по отношение на придвижването и в битови дейности като приготвяне на храна, например. Мислех, че да говоря за това ме прави всъщност слаб. А сега просто го приемам като част от моите несъвършенства. Не бих нарекъл това дори недостатък, тъй като в корена на тази дума се съдържа стойност – не смятам, че един човек, било то зрящ или не, е недостоен поради някакви свои слабости. Когато ги признаеш първо пред себе си, а после пред другите, тези слабости се превръщат всъщност в сила и дори във възможности. И всъщност може би най-голямата ми трудност е самостоятелното придвижване, породена от факта, че понастоящем зрението ми е толкова, колкото да различавам светлите от по-тъмни контури и очертания. И въпреки че използвам бял бастун в придвижването си, понякога се предоверявам на т.нар. остатъчно зрение, но то твърде често ме обърква. И като споменах зрението, аз всъщност мога да се нарека истински късметлия тъкмо и заради това, защото като малък все още имах доста зрение. Познавам зрящите букви и цифри. Познавам цветовете. Понякога си спомням с умиление за моментите, в които виждах доста повече, с мъничко тъга и с надеждата, че един ден, кой знае, може би в един друг свят, ще мога отново да видя всичко. От нещата, които виждах преди, сякаш най-много ми липсва това да виждам лицата на хората, както и Слънцето, и облаците… Зелената трева. Имам си любими цветове и пейзажи. Горският пейзаж, залязващото слънце, луната в ясна нощ – това са като че ли нещата, които най-много ще ми липсват от времето, когато виждах относително нормално.
Понякога, работейки с хора в психотерапевтичен процес, аз искам от тях да ми нарисуват някаква конкретна своя емоция, а после да опишат рисунката за мен, но и за себе си, защото, от една страна, това помага на мен самия да се ориентирам по-добре в онова, което са нарисували и посланието, което искат да предадат с рисунката си, а от друга – това носи двойна терапевтична полза за тях самите – веднъж с процеса на изразяване на емоция в картина, и втори път – с описанието на тази картина. Аз мога да си представя съвсем живо картината, която ми се описва.
И всъщност тук искам да отбележа, че онова, което ме кара да се мотивирам и да вървя напред са именно хората. Без да преувеличавам ни най-малко ще кажа, че една от най-важните и базисни потребности за мен е това да работя с душата, да насочвам хората към техния вътрешен свят, както и към ресурсите за справяне с трудностите, за които вярвам, че са част от всеки един от нас. И ако са на лице желанието за промяна и преодоляване на душевните кризи и разстройства, то няма причина те да не бъдат преодолени. Вярвам в силата на съзидателния Аз. И не просто вярвам, а знам, че нея я има. Виждал съм това и съм ставал свидетел на едни от най-страшните неща, които могат да се случат на един човек като това да губи близки хора и въпреки това да продължи напред, а щом това е възможно, то представяте ли си на какво ли още е способен Човекът?
С горенаписаното съвсем не искам да омаловажа проблема с липсата на зрение. Но в твърде голяма степен, неспособността да правим едно или друго се дължи по-скоро на нежеланието да се научим да правим определени неща. А зад нежеланието обикновено се крият много емоционални бариери, които пречат като страха от провал, неувереността, недоверието и дори един дълбоко потиснат гняв, който блокира приемането на липсата на зрение. Понякога този гняв е насочен по един несъзнаван начин тъкмо към онези, които помагат и може би ще се запитате защо. Отговорът е, че гневът е собственото ни неприемане. Понякога може да е свързан и с някакво несъзнавано обвиняване на другите, че щом те виждат, значи са свободни и независещи от никого и нищо. Това е огромна заблуда и грешка, която няма общо с реалността. Има хора, които са здрави физически, но с много по-тежки страдания от един човек с нарушено зрение. Всъщност моето професионално мнение е, че по същество, не липсата на зрение ни прави нещастни, слаби или неспособни, а емоционалните бариери, които са се появили в хода на живота ни. Тъкмо те са пречката за един по-щастлив и пълноценен живот.
Опита ми със специалисти по очни болести е един особено сложен въпрос. На първо място глаукомата на този етап от човешката ни еволюция е нелечима. Претърпях 10 операции до десетата година от живота си като първите 9 бяха през първите 3 години от моето съществуване. От един момент нататък стана ясно, че операциите са не само безсмислени, но и могат да влошат положението с очите, както се случи при мен. Появи се и хроничен конюнктивит. На този етап терапията на глаукомата е поддържаща някакви що-годе нормални граници на вътреочното налягане. За последните 15 години съм посещавал само два пъти очен лекар по простата причина, че няма какво повече да се направи. Има моменти, в които е по-трудно, когато, например, болките са по-силни, но се свиква с тях. А и на фона на онова, което беше само до преди 15 години, в момента мога да кажа, че животът ми е рай – почти без болки.
Темата която няма как да подмина е липсата на съпричастност от страна на книжарниците и издателствата, например. Правилно четете. Тъй като аз съм изключително четящ човек, жаден за още и още познания, всеки път, когато ми попадне някаква интересна и любопитна книга, желая да си я закупя. Хубаво, но обикновено книгите, особено с научна насоченост, не могат да се намерят в електронни издания. По този повод веднъж писах до едно известно издателство с молбата да ми се продаде предпечатното издание на въпросна книга, като предложих да го закупя на реалната цена. Отговорът беше, че няма как това да се случи. От тогава разбрах, че ги печатат на пишещи машини. Разбира се, това в духа на шегата.
За много незрящи хора решението е в това да си сканират книгата вкъщи. Аз не приемам това по ред причини. Първо съм достатъчно зает с професионални ангажименти и други неща, за да мога да си позволя да отделям немалко време в сканиране на книги. Второ – дори с висококачествен скенер, полученото дигитално копие излиза с грешки. Просто това не ме устройва. И какво всъщност се оказва – че от една страна си закупуваш книга, от друга – трябва да я сканираш, и от трета – да я четеш с грешките. Няма как това да бъде работещо решение, поне за мен.
Адмирации най-вече за НБУ, че предоставят безвъзмездно електронните си ресурси за хора с нарушено зрение. Разбира се, нужна е регистрация, но пък по времето, когато се регистрирах за електронната колекция за хора с нарушено зрение преди 10 години, не беше нужно да се ходи на място. Не е тайна, че Фондация „Хоризонти” и читалище „Луи Брайл” също предлагат електронни ресурси, макар регистрацията, поне до преди половин година да изискваше попълването и изпращането на документи и то не по електронен път. За фондация „Хоризонти” не съм убеден, но за читалището – да, тъй като съм се опитвал да се регистрирам в сайта. А можеше просто всичко да бъде направено по-лесно за да можем ние – хората със зрителни нарушения да се регистрираме, без да е нужно да разнасяме лични данни по пощата. И отново опираме до нагласата. В България все още не е достатъчно добре изградена нагласата, че дигитализирането на различни услуги може да доведе единствено до улесняване на процеса както по подаване, така и по обработка на съответните документи. А защо трябва да бъде трудно, когато все пак може и да е по-лесно?
По-горе писах, че до голяма степен ние незрящите търсим и намираме извинение за това да не желаем да се научим да правим определени неща. И въпреки че намирам това за вярно, то не отнема нуждата от улесняване на съществуването ни, защото е факт, че ако за един зрящ човек са нужни 30 минути да се придвижи от точка А до точка Б, то за един незрящ може да са нужни повече от 30 минути, че даже повече и от час. Струва ми се важно да правим разграничаването между това, което бихме могли да правим и нивото на трудност да го правим. И всъщност, можем безкрайно да си говорим за проблемите на незрящите хора, но докато не започнем съвместно да търсим решения по тях, то ще продължим да гледаме на проблемите просто като на проблеми, а не на проблемите като на възможности за личностен растеж и развитие.
За финал искам отново да вметна нещо, което ми се струва важно. Не бива да приемаме липсата си на зрение като присъда, защото това не е така. Слепотата е част от нас, но това не означава, че трябва да се отъждествяваме с нея, а да я приемем просто като част от нашите несъвършенства, които със сигурност не се ограничават само с липсата на зрение. И не бива да се сравняваме с другите хора. В крайна сметка, незрящи или не, всеки от нас носи в себе си своя индивидуален характеров отпечатък. Същото е и със зрящите хора. Та нима бихме могли да обвиним един лекар за това, че не разбира от дърводелство? И всъщност нужно ли е човек да разбира от всичко за да бъде пълноценен за себе си и другите. Аз мисля, че този въпрос е по-скоро реторичен, а примерът с лекаря ми хрумна съвсем спонтанно. На всички читатели желая повече смелост в преследването на мечтите, по-голям размах на крилете и по-леко пътуване в процеса, наречен живот. А на незрящите читатели пожелавам да се фокусират повече върху онези неща, които могат да правят, а не върху онова, което не могат, защото, когато приемеш, че трябва да се научиш да правиш нещо конкретно, просто защото трябва да го можеш, а не защото искаш да се научиш, по този начин съпротивата да се научиш на определени неща може да нарасне неимоверно много. Затова, нека изместим фокуса от онова, което не можем към онова, което можем и искаме. Само по такъв начин ние бихме могли да повишим самооценката си, а от там и качеството си на живот, а кой знае, по този начин може би би се събудило желанието да учим нови и нови неща. Но за да стане това, най-важното е да разберем какво можем. И колкото и глуповато да изглежда това на някого, да се поздравим мислено за нещата, които вече можем самостоятелно. Позитивният вътрешен диалог е изключително важен за целта. И така! Всичко най-добро!
