От седемгодишен живея с дегенерация на ретината. Баща ми дълги години работеше в чужбина, за да издържа семейството ни, докато майка ми съвместяваше ролите на родител и „домашен ресурсен учител“, тъй като и двамата с брат ми започнахме да губим зрение в ранно детство. Завърших кварталното масово училище, след което и СУ със специалност Психология. В последствие се квалифицирах като психотерапевт.
Започнах професионалния си път в съдебно отделение на Четвърти километър и продължих като психолог в стационар към Национален център по наркомании. Успоредно с това развивах и частна практика като консултант психотерапевт. По-късно започнах работа в училището за кучета водачи на слепи.
През цялото това време, нещото, което истински ме е привличало, беше музиката. Стигнах до момент, в който реших да я превърна в свое основно занимание. Започнах със свирене в столични клубове. Постепенно постигнах една от най-големите си мечти – да работя като музикант на круизен кораб.
Имам опит и като артист в театрална трупа, сформирана от незрящи актьори – „Невиждан театър“, което беше интересно преживяване.
За мен винаги е било голямо предизвикателство да дам правдоподобен отговор на въпроса „Колко виждам?“ Частичното ми зрение стига да видя, че срещу мен стои човек, но не е достатъчно, за да разпозная кой е той или изражението му.
Смяната на поприща и трупането на опит в различни сфери, както и заниманията ми с музика, непрекъснато ме водят в нови ситуации, в непозната среда или ме срещат с много нови хора. Понякога те не разбират, че не виждам; понякога ми се налага да им го обясня, а понякога така и не успявам да го направя.
Заболяването ми прогресира и напоследък винаги нося бял бастун. Когато ми се налага да го използвам, откривам колко различно се държат хората.
Понастоящем не свиря пред публика и съм концентриран в писането на авторска музика и текстове на песни (предимно за деца). Друга моя страст са аудиокнигите. Инвестирах в създаване на собствено студио за звукозапис.
Натрупах опит като журналист в социална онлайн медия с фокус върху живота на незрящите хора. Към момента работя във Фондация „Хоризонти“ – НПО с дългогодишен опит в подкрепа на социалното включване на хора с нарушено зрение.
Създадох Horizonti Podcast – онлайн пространство с информационни материали за живота на хората със зрителни увреждания. Подкастът дойде като отговор на усещането ми, че живея между две реалности – тази на зрящите и тази на незрящите. Никога не съм се чувствал напълно интегриран нито сред едните, нито сред другите. Реших, че това, което ми остава, е да опитвам да градя мостове между тези два свята.
Една от целите ми в Horizonti Podcast е да провокирам любопитство и емпатия. Хората често са склонни да генерализират и обобщават, което е благодатна почва за стереотипи, предразсъдъци и социални бариери. Според мен те са резултат не на това, че хората са лоши, а на липсата на достатъчно информация и условия за емпатия.
Дълбоко вярвам, че когато човек е убеден, че всичко му е ясно и разполага с готови отговори, те често са базирани на предразсъдъци и стереотипи. Съответно, когато човек приеме, че не знае и се опитва да разбере, изникват въпросите, които свързват хората.
Бих искал един ден, когато някой потърси информация за живота на зрително затруднените в интернет, да намери едно обособено и добре организирано пространство с разнообразни и полезни материали, представящи различни аспекти от живота на хората със зрителни увреждания.
Да живея с прогресиращо заболяване, което постепенно отнема зрението ми, за мен означава непрекъснато да се адаптирам съответно на промените, с които се сблъсквам всеки ден.
Много от предизвикателствата, пред които се изправям напоследък, са свързани с ролите ми на съпруг и родител. Моето семейство е най-ценното, което имам.
Надявам се двамата със съпругата ми да успеем да научим на емпатия и любов нашата прекрасна двугодишна дъщеря София. Тя ни показва всеки ден, че имаме още много да учим.
В живота си имам опит с различни офталмолози, но до момента никой от тях не ме е насочвал за генетична диагностика и консултация, за клинични проучвания и рехабилитация. В тази връзка, българските офталмолози са длъжници на пациентите.
Адмирирам усилията на Ретина България да работи за промяна на тези вредни модели и да се застъпва за правата на нас, пациентите с редки очни болести. Убеден съм, че със своята експертност и отвореност към чужди добри практики екипът на Ретина България ще допринася за превръщането на нас, пациентите от обекти в субекти на медицината.
