Румяна Каменска-Донкова е родена през 1963 г. в град Банкя. Незряща е от рождение. Завършва гимназия в ЕСПУ „Николай Островски“ (тогава така се казва училището за слепи деца в София). След това завършва българска филология в СУ „Климент Охридски“.
27 години работи в Брайловата печатница, където се подготвят списанията, излизали по това време, както и учебниците за двете училища за слепи деца. Издавани са и някои книги.
„През 2008 г. бях съкратена от работа. Непрекъснато търсех нова на трудовия пазар. Занимавах се с преводи от руски и редактиране на материали. Сега работя като редактор-коректор на брайлови издания.
Разбира се, липсата на зрение създава много трудности и препятствия както в личния живот, така и в професията. Не знам за съжаление или за щастие аз не съм виждала никога и не мога да преценя колко по-труден е животът на слепите от този на виждащите. Знам го на теория, но не съм го изпитала лично.
Мисля, че няма смисъл да разказвам за трудностите при правенето на всекидневните неща или при придвижването пеша или с превозно средство. Всички в подобно положение са ги изпитали малко или много. Ще наблегна на нещо, за което не се говори често. Това е отношението на виждащите към нас и нашето отношение към тях. Често сме жертва на двете крайности – те или ни смятат за по-глупави, вместо на нас, говорят на нашите придружители (ако има такива), или искат да правят всичко вместо нас (случвало ми се е дори да ме вдигнат на стъпалото на автобуса). Откакто започнах да разбирам, се чувствам длъжна да ги уча как да се отнасят с мен и с другите като мен. Разбирам ги – те си представят, че ако не виждат, няма да могат да правят нищо. От друга страна, ние очакваме те да отгатват нашите желания и да ни помагат, както бихме искали. Но това е невъзможно за хора, които не са общували с нас.
Друг проблем, който винаги ме е притеснявал, е, че винаги трябва да се доказваме. Това противоречи на моя характер – аз искам да живея, да работя, да обичам, а не непрекъснато да доказвам, че мога да правя това и онова. Например, когато отивах на изпит в университета, винаги се чувствах отговорна не само за себе си, но и за другите слепи, които ще се явят след мен. Случвало се е преподавателите да се чудят защо въобще съм дошла в университета и дали трябва да ме изпитват. Тогава нарочно им изсипвах целия си запас от знания – заради себе си и другите. И в професията нещата са подобни. Общоизвестно е, че, за да се реализира човек с увредено или липсващо зрение, той трябва да бъде по-добър от средното ниво в своята професия. Но въпреки трудностите, въпреки по-големите усилия, които трябва да полагам, аз се чувствам удовлетворена от живота и професията си.
Най-силната мотивация в живота ми е вярата в Бога. Преди 33 години прочетох Библията и тя стана мой пътеводител. Съвсем различно е съзнанието, когато знам, че не съм сама. Знам, че Бог е с мен във всичките ми начинания. За всяко нещо в живота си се моля и го предавам на Него. Много често се е случвало да достигна до знания, които са извън границите на моите възможности. Тук не става въпрос за мистика, а за компютърни знания, които са ми необходими в професията. Главното е, че Бог ми е дал живота и трябва да го изживея колкото мога по-пълноценно и така че да е полезен за другите. Освен това, както всички християни знаят, Бог ни е обещал и вечен живот, когато свършат изпитанията на земята.
Моята любима и най-важна книга е Библията. За щастие сега я има в различни варианти – на книга, файлове, аудио и дори на брайл. От опит знам, че който я приеме за водач, ще премине живота значително по-смислено и по-лесно.“
Ако искате да научите нещо повече за мен, ви предлагам моята книга. Смея да кажа, а и много мои познати го казват, че историята ми е интересна, нищожна капка в морето на живота. Дано да насърчи някого! Ето я:
