Аглика е родена през 1985 година в семейството на двама студенти по ветеринарна медицина, които по нейни думи съвсем не са подозирали какво ги чака. Когато е била малка, баба ѝ е забелязала, че обръща книжките на обратно и въпреки че бързо е наизустявала приказките, които слуша, почти не се е концентрирала върху илюстрациите, което дало сигнали на жената накъде вървят нещата.
„В детската градина и през първите две години в кварталното училище, в което бях записана, успявах да изкарвам от нерви учителките с безбройните си въпроси за света около нас и с настояването си да стоя по-близо до дъската. Чат пат се случваше да търпя насилие от деца поради различния начин, по който изглеждам, но това секна след 3ти клас, когато нашите ме повериха на персонала на училището за слепи във Варна.
Институционалният начин на живот формира у мен силно чувство за принадлежност и особен тип комфорт, които колкото подпомогнаха, толкова и затрудниха процеса на адаптация след идването ми в София през 2004 година.
Незрящите нямаме капацитет да учим и практикуваме медицина, затова трябваше да се задоволя с психологията. От някои предмети в университета буквално ми се повдигаше, но към днешна дата осъзнавам защо са били част от програмата.
В свободното от учене време се втурвах да търся работа, четях обяви и кандидатствах, стига дейностите да не изискват много зрение или висше образование. Спомням си, че през лятото след първи курс работех в едно предприятие за лепене на етикети върху хранителни стоки и поставяне на бандероли. Добрата чувствителност на пръстите и добре развитата фина моторика, следствие ползването на брайл, способстваха често да надскачам нормите по брой залепени етикети.
Горе-долу по същото време намерих за смислено да се включвам в различни дейности и социални каузи, свързани с работа с хора, което ме срещна отблизо с мисията „Доброволец“. За това обаче ще разкажа малко по нататък.
Към края на следването ми взех решение, че няма мърдане – ще работя с хора и ще помагам. Това се превърна в съществен смисъл, който ме съпътства и до днес. Подобно на повечето колеги от помагащите професии, се наложи самата аз да премина през лична терапия – групова и индивидуална. Човек, който не е наясно със себе си, със собствените си травми и проблеми, е с ограничен ресурс в това да работи с човешкото страдание и да придружава хора по пътя на тяхното личностно развитие. По същата причина инвестирах в дейности по надграждане на знанията и уменията си чрез участие във всевъзможни тренинги, обучения, семинари и т.н.
След завършването си избрах да се развивам в работата с двойки и семейства. Причините за това са две: първо, поради слабото зрение щеше да ми е много трудно да работя с деца, и второ, защото именно родителската система е ключовата основа и предпоставка за трудностите при подрастващите. Детето е само носител на симптома, а не на причината за проблемите в семейството.
Според мен, с някои изключения, слабото зрение не повлияваше на качеството на работата ми като социален работник и семеен консултант. На помощ ми бяха технологиите и, разбира се, колегите. Благодарение на екранния четец успях да развия капацитет като обучител и треньор в групи. За мен „малката слушалка“ беше почти като „имплантиран орган“, който ми помагаше да презентирам текстово съдържание и да преподавам, говорейки успоредно със синтезатора. Възможността пълноценно да участвам във воденето на обучения, например за кандидат-осиновители или групови програми за родители, упражняващи насилие, е нещо, с което наистина се гордея.
Разбира се, нещата имат и друга страна и през годините ми се е случвало, поради нарушеното ми зрение да ставам обект на дискриминационно отношение, което влошаваше комуникацията, водеше до конфликти, срещи със служба по Трудова медицина и раздяла с работодатели.
Знанието, че съм различна, понякога пораждаше усещане за непълноценност, което активираше прекален перфекционизъм и конформизъм в работата ми. С натрупването на опит и самочувствие тези неща постепенно се редуцираха.
Тъй като съм с частична загуба на зрение, предизвикателство за мен е да обясня колко точно виждам. При такива въпроси обикновено казвам, че зрението ми е около пет килограма – чувството за хумор е добър съветник в общуването ми.
По-горе споменах доброволчеството. Някои европейски държави са създали доброволчески мрежи за хора с нарушено зрение. Мои приятели прекараха месеци в чужбина като доброволци в такива организации. Аз не отидох в чужбина, все пак и тук също има много работа за вършене.
Мога накратко да разкажа за няколко каузи, в които съм участвала като доброволец. Реших да пиша за това с очакване да предам малко ентусиазъм на някого, който се колебае дали има смисъл да опита, и да го насърча да се включи в доброволческа дейност заради многобройните ползи, които тя носи. А защо не и да открия следващата си лична кауза?
Обикновено доброволческите дейности, в които съм участвала, са били свързани с теми, които силно ме вълнуват. В хода на обучението ми в университета проявявах особен интерес към клиничната психология. След трети курс, в продължение на два месеца често пътувах до Пазарджик, където работех като доброволец в един Център за рехабилитация на хора с психични проблеми. Избрах мястото, защото именно в този център се прилагаше иновативен метод за терапия на болни от шизофрения чрез шахмат. Считам, че шахматната игра, която аз много харесвам, има универсално приложение. Някак успях да убедя д-р Марков – психиатърът, автор на метода, че Центърът има нужда от доброволец като мен, и екипът ме прие.
В началото протоколирах сесиите с пациентите; впоследствие ме допуснаха и като ководещ на срещи за шахматна терапия. Доброволчеството именно в този Център допринесе за по-нататъшното ми развитие като специалист в сферата на помагащите професии. Вярвам, че то също така способства за това пациентите да се почувстват по-подкрепени и по-малко самотни.
Ще споделя случай, при който желанието ми за доброволчество ми помогна да си намеря нова платена работа по специалността. Това се случи скоро след като прекратих отношения с предишния си работодател – Център за социална рехабилитация и интеграция в град Перник. Ръководителката на центъра в Перник прецени, че екипът няма нужда от психолог с нарушено зрение. Попаднах на изтекла обява за работа на неправителствена организация, сформираща екип за мултидисциплинарна подкрепа на родители на деца с увреждания. Казах си: „Ех, колко много са ощетени моите родители; сега е момент да ги компенсирам“. Изпратих имейл до организацията, в който мотивирах желанието си да работя като доброволец. Скоро получих обаждане с покана за интервю за работа и така станах част от един невероятен екип. До днес поддържам връзка със Стели и се случва да работим заедно по други техни инициативи.
Друг пример от практиката: По време на задължителния стаж по специалността „семейно консултиране“ се озовах в неприветливата среда на държавната система за закрила на детето. В началото като стажант, а по-късно като доброволец, оказах подкрепа на самотна сляпа майка, чието дете социалните служби планираха да отнемат поради ниските й доходи и физическото й увреждане. Работата ми като доброволец и свързващо звено между различни институции, в това число Съюзът на слепите, допринесе значително за подобряване на родителския капацитет на майката и позволи детето да остане в своето семейство.
Като служител в социалните услуги за деца и семейства, се случваше да лобирам за привличане на доброволци, включително такива с нарушено зрение. Спомням си конкретен случай, когато моя близка приятелка стана доброволец в центъра в квартал „Надежда“, където тогава работех. Тя учеше пеене, аз помагах на един младеж, лишен от родителски грижи, с интерес към музиката. По-късно тя избра музикотерапията като своя професия и се справя прекрасно.
През лятото на 2023 г., работех като доброволец към организацията JAMBA. Задачите ми включваха превод и адаптация на информационни материали. Вероятно това повлия положително на интереса ми към дигиталната комуникация, свързана със социално значими каузи. Постепенно започнах да инвестирам време и средства в тази посока. Считам, че дигиталната комуникация е поле, на което незрящите, които имат интерес към PR или журналистика, биха могли да се реализират личностно и професионално.
Реагирах равнодушно на промъкващите се там предложения за работа, тъй като тогава и към момента възприемам настоящата си организация – Фондация „Хоризонти“ – като удачно поле за развитие.
Благодаря ви, колеги, че ме търпите!
По-горе споменах каузи и комуникация. През лятото на 2024 г. имах удоволствието да бъда доброволец на Европейското първенство по шоудаун, на което София беше домакин. Съдействах за отразяването на събитието в социалните мрежи и популяризирах дейността на Федерация „Спорт за хора със зрителни увреждания“. Благодаря и на тях, че ми се довериха! Надявам се с дейността си поне отчасти да съм допринесла за борбата с дезинформацията и негативните стереотипи по отношение на незрящите хора.
Работата във Фондация „Хоризонти“ ми предоставя възможност да развивам умения за писане на проекти и създаване на дигитално съдържание. През 2025-та фондацията навършва 30 години от своето основаване. Вярвам че и през следващите 30 години организацията ще продължи да допринася за подобряване качеството на живот на незрящите хора.
Респект!
През годините доброволчеството ми даде много повече, отколкото аз самата му дадох. То ми помогна да развия умения за решаване на проблеми, укрепи усещането ми за принадлежност към значими каузи. Освен това, ме свърза с хора и организации, които оцениха моите умения и ангажираност.
Считам, че доброволният труд може да предложи множество потенциални ползи за хората с нарушено зрение и за организациите. Нови умения, изграждане на мрежа от контакти, бягство от скуката и изолацията са малка част от потенциалните ефекти, които в момента ми и идват на ум. Всяка форма на доброволческа дейност може да добави стойност към автобиографията и към самочувствието. Вече съществуват платформи за доброволци и безброй инициативи, които очакват да бъдат подкрепени. Вероятно не са много организациите, които са се досетили, че могат да разчитат на подкрепа от незрящи доброволци, и съответно са потърсили начини да направят средата си по-достъпна. Това обаче може да се промени – зависи от нашата инициативност и готовност да взаимодействаме.
Уверена съм, че Сдружение „Ретина България“ е именно такава организация. Считам, че те с радост биха предоставили възможности за доброволчество на всеки, който има мотивация и желание да допринесе за развитието на тяхната кауза. Благодаря ви, „Ретина България“, за вашето добротворчество и принос към подобряването на ситуацията на пациентите с редки очни заболявания!
Дерзайте! Принадлежността към каузи е част от споделените ценности в моето семейство. Надявам се един ден и дъщеря ни да открие смисъла и радостта от доброволчеството.
