Богомил Кърков е роден през 1986 г. с диагноза „Амавроза на Лебер“ – рядко заболяване, което го оставя напълно сляп. Още от най-ранна възраст семейството му споменава, че няма да вижда и че ще учи в специализирано училище за деца като него.
„Само че аз не приемах тези думи за нещо необичайно. Вътрешно вярвах, че виждам света по свой собствен начин. Обстановката вкъщи и навън с приятели и роднини ми беше толкова позната, че успявах да се ориентирам в пространството с изключителна увереност. Дори карах триколка без страх, че мога да се ударя или да падна. Така живях, без изобщо да усещам липсата на зрение като проблем, който ме спира.
Детство, изпълнено с любопитство и въображение
Когато бях малък, ме вълнуваха всички предмети, които издават звук. Хладилникът, пералнята, старите касетофони и видеоплейъри от началото на 90-те години привличаха вниманието ми като магнит. Но една техника особено запали въображението ми – асансьорите. Те бяха чудо за мен. Представях си ги като същества, които се движат нагоре-надолу, без да спират. „Като порасна, ще стана асансьорен техник!“ – казвах си често. Затова обичах да се возя, да опипвам вътрешността на кабините и да разгадавам техните „тайни“. Понякога прекалявах с експериментите си и оставах заседнал, но това не ме спираше – напротив, вдъхновяваше ме още повече.
Интересът ми към техниката не спираше с асансьорите. Спомням си как веднъж развалих касетофона на брат ми. Слушах любимата ни касета с песни на „Nirvana“, докато разучавах ролките и главите вътре. Намерих една малка дупка, пъхнах пръста си и провлачих гумения ремък, мислейки, че е ластик за коса на сестра ми. Резултатът беше повредена касета, спрян касетофон и ядосан брат, който щеше да ме накаже, ако не беше помощта на сестриното гадже – електротехник. Тази случка не само ме научи на важността на прецизността, но и ми показа колко забавна може да бъде науката за електрониката.
Любовта към техниката и пътят към ученето
Годините минаваха, а моето любопитство към техниката растеше. В пети клас, когато компютрите започнаха да навлизат масово в домовете, аз не останах назад. Въпреки че не виждах екрана, налитах повече на хардуера, отколкото на софтуера. Разучавах компонентите на компютрите, разглобявах и сглобявах клавиатури, разглеждах дънни платки и разпознавах различните части на допир. Тази страст ми помогна по-късно в професионалното ми развитие, когато започнах работа в областта на технологиите.
Завърших средното си образование в специално училище „Луи Брайл“ в София, където усвоих уменията, необходими за самостоятелен живот. След това продължих висшето си образование в УНСС, специалност „Публична администрация“. Въпреки че беше трудно, мечтаех да водя живот, изпълнен със смисъл – да работя, да създам семейство и да отгледам деца. Не бях сигурен как ще се случат тези неща, но вярата ми никога не ме напускаше.
Любов, семейство и професионално израстване
През 2017 г. се ожених за своята спътница в живота, въпреки че в началото родителите ни не подкрепяха решението ни. Търпението, вярата и любовта ни помогнаха да преодолеем всички предразсъдъци. Сватбата беше символично начало на нов етап в живота ми – професионалното ми развитие започна да се разгръща.
Работих пет години в БГАсист, където се занимавах с инсталиране на компютри за хора със зрителни увреждания, брайлов печат и подвързване на книги. Всяка завършена книга, отпечатана на брайл, ми носеше чувство на удовлетворение – знаех, че давам възможност на други незрящи хора да се докоснат до знанието и литературата.
През 2021 г. се роди първата ни дъщеря – Лора. Признавам, че в началото се чувствах несигурен като родител. Нямах опит, а отговорността да отгледаш дете е огромна. Но с времето разбрах, че с любов и подкрепа всичко е възможно. През 2024 г. Бог ме благослови с още едно дете – малката Габриела. Въпреки че съм наясно с риска диагнозата ми да се предаде генетично, това не ни уплаши. Вярвам, че любовта, която давам на децата си, ще им помогне да преодолеят всяко препятствие.
Работа, изпълнена със смисъл
През 2022 г. приех предизвикателството да работя като преподавател по информационни технологии в Центъра за социална рехабилитация и интеграция „Светлина“. Работата с хора със зрителни увреждания ми даде нова перспектива. В началото ми беше трудно – бях свикнал да работя с машини, а сега трябваше да общувам активно с хора, да споделям знанията си и да ги вдъхновявам. Постепенно свикнах, а обратната връзка от клиентите ми носеше огромно удовлетворение. Да виждам как хората придобиват нови умения и стават по-уверени в себе си – това е най-голямата награда за мен.
В момента обучавам незрящи и слабовиждащи клиенти да използват компютри и смартфони с помощта на екранен четец. Разработвам индивидуални програми за всяка тяхна нужда, като се старая да подходя с търпение и разбиране. Работата в центъра ме научи, че с правилната подкрепа и мотивация хората могат да постигнат невероятни резултати.
Семейството и мотивацията
Моето семейство е най-големият ми източник на вдъхновение. Родителите ми ме възпитаха с обич и ме научиха, че всеки човек има своя стойност, независимо от обстоятелствата. Съпругата ми и двете ми дъщери са моят свят. Вярвам, че с този пример показвам, че незрящите също могат да водят пълноценен живот.
Обичам да чета – повести, трилъри, фантастика и исторически книги. Чрез литературата разширявам света си и се вдъхновявам за нови начинания. Вярвам, че човек никога не спира да се учи. Животът ми доказа, че мечтите се сбъдват, когато имаш воля, търпение и вяра.
Днес съм благодарен за всичко, което имам, и продължавам да се стремя да бъда по-добър – за себе си, за семейството си и за хората, с които работя. Това е моята мисия и мотивация – да оставя следа и да помогна на другите да постигнат своите мечти.
