Казвам се Бехие Ахмед. На кратичко и по-приятелски – Бехи.
Завършила съм средно образование в училището за незрящи „Проф. д-р Иван Шишманов“ в гр. Варна. Следвах „Социални дейности“ в СУ „Св. Климент Охридски“, а в момента съм в процес на писане на магистърска дипломна работа за специалност „Ерготерапия за деца и възрастни с нарушения“. Същевременно записах „Икономика на търговията“ в УНСС, а понастоящем работя в социално предприятие за хора със зрителни увреждания.
Родена съм с нарушено зрение. До шестгодишна възраст имах остатъчно такова, но след това с постепенна бързина загубих даже и светлината. Била съм на прегледи при очни специалисти в Турция на 7-годишна възраст, в Германия на около 12-13 години и в Белгия през 2019 г, но за съжаление, на този етап няма обнадеждаващи новини.
Справям се с липсата на зрение, за мене друг вариант няма. Не желая да си позволя несправяне. Животът е борба и е пълен с предизвикателства. Не може да се затворим между четири стени и да се тюхкаме, че светът е несправедлив към нас, защото сме слепи. Не може да живеем в страх, отчаяние и безнадеждност. Аз искам да бъда пълноценен човек, който постоянно се развива, защото за мен това е смисълът на живота.
Моята мотивация за напредък е семейството ми, собствената ми необходимост от успехи. Искам един ден, когато погледна назад, да си кажа, че не съм живяла напразно.
Много предизвикателства има по пътя на незрящия човек – разбити тротоари, шахти, приканващи те да се гмурнеш в тях, неозвучени светофари или такива с еднакво звучене на кръстовища, намалени или липсващи уредби, съобщаващи спирките в градския транспорт и т.н. Самостоятелното пазаруване в големите вериги магазини е почти невъзможно, а това е необходима част от ежедневието. Четенето на книги също е различно – усещането да държиш книга и да я четеш е уникално, не може да се сравни със слушането.
С безкрай ограничения е съпътстван животът на сляпата личност, най-болезненото от които е зависимостта в определени ситуации от друг човек. Въпреки това обаче всеки трябва да дава най-доброто от себе си, според възможностите и потенциала си, за да се развива и да живее истински.
Има немалко спортове, в които незрящите хора могат да се включват, специализирани и адаптирани. Специализираните са голбалът и шоудаунът. Незрящите можем да практикуваме лека атлетика, тандемно колоездене, планински преходи, спортен риболов, стрелба с лък, плуване, танци, шах, табла, карти и др.
Тренирам шоудаун от девети клас. Още от пръв слух и пръв допир до този спорт бях привлечена, като съм шесткратно шампион на Държавното първенство. Това е спорт, наподобяващ в някаква степен тенис на маса и въздушен хокей. За разлика от тениса на маса, ударите при шоудауна се правят с бата. Топчето е по-голямо, то се търкаля по масата и издава специфичен шум, по който незрящите се ориентират къде се намира то. Размерите на масата са 365 см на 120 см. Необходимата екипировка е маса със специален дизайн, две хилки, специално топче, в което има издаващи звук елементи, непрозрачни очила и ръкавица, за да предпазва ръката, с която се играе. Играчите трябва да носят предпазители за очи, за да се гарантира, че няма да могат да виждат топчето. Публиката трябва да бъде тиха по време на играта, за да не смущава способността на играещите да чуват топката. Възгласите обаче са позволени, след като съдията подаде сигнал със свирка.
Голбалът е друг, колективен спорт за незрящи. Играе се със звънтяща топка, която тежи 1250 грама. Топката не е под налягане и е с дупки, за да се чуват звънчетата. Играе се само в зала. Размерите на игрището са 9 на 18 метра.
Препоръчвам на всеки да се включи в определен спорт. Той дава качества като борбеност, устойчивост – умението да се справяме със стреса и напрежението, упоритост, куража да се противопоставим на вътрешните страхове, дисциплина, постоянство, концентрация, търпение и т.н. Най-важното – спортът може да донесе много удоволствие и удовлетворение, ако е желан, а не натрапен. Опитайте различни спортове, докато не откриете този, който ще Ви носи най-голяма радост!
Поради липсата на зрение основно черпя представи за света от книгите, които чета. Любимата ми книга е „Граф Монте Кристо“ на Александър Дюма. „Клетниците“ на Виктор Юго също докосва струните в душата ми. От известно време се интересувам и от трилъри и криминални романи – Джеймс Патерсънс, Крис Картър, Камила Лекберг, Луис Пени и др.
Да, досаден спътник е слепотата, но както казва мъдростта: „Това, което не ни убива, ни прави по-силни“. Може да се прегъваме и люлеем по време на бурните ветрове на живота, но няма да се пречупим.
