какво преживяват хората след новина, застрашаваща зрението?

Когато човек чуе, че има заболяване, което може да засегне зрението му, светът за миг се пренарежда. Дори когато зрението все още е сравнително добро, самата новина за диагноза, застрашаваща зрението, може да предизвика силен вътрешен трус. Точно този момент разглежда статия, публикувана в списанието Ophthalmology and Therapy. Авторите предлагат понятието post visual diagnosis distress, с което описват специфичен емоционален дистрес, възникващ след поставяне на диагноза, свързана с риск за зрението.

Това понятие не е нова психиатрична диагноза. То е опит да се даде име на преживявания, които много пациенти имат, но рядко се назовават. Според авторите дистресът може да се появи още в първите часове и дни след диагнозата, дори когато няма значима загуба на зрителна функция. Самата мисъл, че зрението може да се влоши, че може да настъпят ограничения в ежедневието, че човек може да загуби независимостта си, е достатъчна, за да отключи страх, тревожност, гняв или объркване. Много пациенти описват този период като време, в което се чувстват „изтръгнати“ от досегашния си живот и хвърлени в неизвестното.

Авторите разглеждат примери с различни очни заболявания, включително свързана с възрастта макулна дегенерация, глаукома и наследствени дегенерации на ретината. Въпреки че тези заболявания се различават по механизъм, прогресия и лечение, емоционалният модел е удивително сходен. Първоначалният шок често е по-силен от реалните симптоми. Хората започват да си представят най-лошите сценарии: че няма да могат да работят, че ще станат зависими от близките си, че ще загубят възможността да четат, да се движат самостоятелно, да се грижат за семейството си. Тези мисли могат да доведат до безсъние, трудности в концентрацията, раздразнителност и усещане за безпомощност.

Една от ключовите идеи в статията е, че офталмологичната практика традиционно е фокусирана върху измерими показатели. Лекарите гледат зрителна острота, зрителни полета, снимки на ретината, резултати от изследвания. Всичко това е изключително важно, но в този процес често остава на заден план въпросът как се чувства човекът отсреща. Много пациенти напускат кабинета с диагноза, прогноза и план за лечение, но без да са имали възможност да кажат: „Страх ме е“, „Не разбирам какво означава това за живота ми“, „Не знам как да го кажа на близките си“. Така се създава усещане, че емоциите не са част от заболяването, а нещо, с което човек трябва да се справя сам.

Концепцията за поствизуален диагностичен дистрес предлага рамка, в която тези преживявания да бъдат признати като нормални и очаквани. Авторите подчертават, че не става дума за „преувеличаване“ или „слабост“, а за естествена човешка реакция на заплаха и несигурност. Когато пациентът чуе, че това, което изпитва, е познато и на други хора в подобна ситуация, това само по себе си може да донесе облекчение. Чувството „само аз се чувствам така“ се заменя с „това е част от процеса, през който минават много хора“.

В статията се обсъжда и как този дистрес влияе върху поведението на пациента. Някои хора започват да избягват контролни прегледи, защото се страхуват да чуят, че има влошаване. Други се фиксират върху най-негативните възможни изходи и трудно приемат по-умерени или положителни послания. Трети се затварят в себе си и не споделят с близките си, за да не ги „натоварват“. Всичко това може да затрудни лечението и да увеличи усещането за самота. Авторите подчертават, че разбирането на тези реакции е важно както за лекарите, така и за пациентските организации.

Особено внимание се отделя на ролята на комуникацията между лекар и пациент. Според авторите дори кратки, но искрени въпроси като „Как се чувствате с тази новина?“ или „Какво ви притеснява най-много в момента?“ могат да отворят пространство за разговор. Не е нужно офталмологът да бъде психотерапевт. Достатъчно е да признае, че емоционалната реакция съществува и е важна. В някои случаи може да бъде полезно пациентът да бъде насочен към психолог или към пациентска организация, където да получи допълнителна подкрепа. Пациентските общности могат да предложат нещо, което нито един учебник не може да даде: споделен опит, истории от първо лице, усещане, че не си сам.

Авторите завършват статията с призив към офталмологичната общност да включи емоционалното измерение като част от цялостната грижа за пациента. Грижата за зрението не е само въпрос на инжекции, лазери, операции и изследвания. Тя е и въпрос на това човек да бъде подкрепен в процеса на приемане на диагнозата, на адаптация към промените и на изграждане на ново усещане за сигурност. Концепцията за поствизуален диагностичен дистрес е стъпка към по-пълно разбиране на това какво всъщност означава да живееш с диагноза, застрашаваща зрението. Източник: Ophthalmology and Therapy, Springer Nature