Казвам се Румяна Димитрова и понастоящем съм преподавател по информационни технологии в ЦСРИ Светлина. Отскоро работя и в IT сферата по проекти в компанията MentorMate, като основно тествам до каква степен са достъпни вече разработени уебсайтове и мобилни приложения за хората, използващи екранни четци; и съответно при нужда давам препоръки какви подобрения биха могли да се направят. Подкрепям и участвам в социални каузи, полезни за хората със зрителни проблеми.
Радвам се, че вече седем години изпълнявам може би най-важната за мен мисия – родителската.
Нека накратко разкажа за пътя, който ме доведе дотук. Родена съм в гр. Силистра в обикновено, но сплотено семейство. С нулево зрение съм по рождение и майка ми е забелязала това около 40ия ден. Направило й е впечатление, че не се заглеждам в нищо и не реагирам на светлина. Моите родители веднага са потърсили лекарско мнение и са били препратени в София при очни специалисти. Два или три пъти сме постъпвали в столични очни клиники, като са ме подлагали на множество изследвания и са ми поставили диагнозата Атрофия на зрителния нерв. Семейството ми се е допитало дали е възможно да ни пренасочат към очни клиники в тогавашния Съветски съюз, но нашите медици са ги разубедили, защото за това заболяване няма лечение. Друго не им е оставало… освен да се примирят с положението, бавно и постепенно да приемат проблема, да се грижат за мен и да се адаптират към този начин на живот. През 80те години не е имало достатъчно информация по тази тема, нито кой знае колко институции, които да подпомагат семействата – само две специализирани училища и една детска градина за цялата страна. Често се шегувам с майка ми, че не ми липсват „Първите 5“, защото дотогава тя ме е гледала вкъщи.
След това постъпих в Училището за деца с нарушено зрение в гр. Варна и там прекарах 12 важни години от живота си. В началото ми беше много трудно да съм далеч от семейството си, но съзнавам, че тогава това е бил единственият верен път да получа добро образование, да мога да развивам уменията си за самостоятелност и да се справям с предизвикателствата в живота.
На 17-годишна възраст реших да се преместя в София. Завърших висше образование и останах да се препитавам тук. Бях с усещането, че в столицата има повече възможности да си намеря някаква работа. По това време в ССБ имаше летни стажове и аз реших да се включа в тези програми. Нямах идея какво могат да ми предложат да правя, но исках да опитам. Един месец бях в РО Силистра, а през следващото лято обходих всички структури в София. Тогава най-много ми допадна работата в Брайловата печатница, защото екипът ми даде възможност да набирам текстове на брайл и да се докосна изцяло до техния работен процес. След приключването на стажа, тогавашният директор на „Успех Филтър“ – Г-жа Нейкова ми предложи да се присъединя към екипа и така започна моята трудова кариера.
Работих две години там, но работата драстично намаляваше и реших да си търся нещо друго. Всичко се разви много бързо и започнах работа във Фондация „Хоризонти“ по програмите за временна заетост. И там дейността ми харесваше и научих много за НПО сектора. Общувах с различни хора от страната по телефон и електронна поща, включвах се във всичко, в което можех да бъда полезна. Веднъж се наложи да заместя колега в курс по компютърно обучение и така започнах да се занимавам с преподавателска работа. Може би подсъзнателно изпълних детската си мечта – да стана учител.
През 2011 г. След откриването на рехабилитационния център имаше обяви за работа за преподаватели по брайл и компютри. Аз реших да кандидатствам и за двете позиции, като нямах представа, че впоследствие ще водя занятия и в двете дисциплини. И така, оттогава до настоящия момент, с кратко прекъсване заради другата ми важна мисия, съм част от екипа на ЦСРИ Светлина. Работата е динамична, защото при информационните технологии нещата се развиват с голяма скорост и се налага да съм в крак с новостите. Да чета и да експериментирам, да мога да поднеса достъпно и интересно материала, според индивидуалните потребности на клиента. Има ситуации, в които съм се подготвила да обучавам човек за едно, а той като дойде при мен да се наложи да правим друго, защото е възникнал проблем с устройството му. Разбира се, че веднага се захващаме с отстраняването на техническата неизправност, а и невинаги знам откъде идва тя. Има случаи, в които се налага да разучаваме програми, с които не съм работила, но са необходими на потребителя.
Следваме индивидуален план, в който сме набелязали целите. С част от потребителите започваме с базисни умения за работа с операционните системи,с други надграждаме и те постигат много добри резултати. Важното е да могат да си потърсят информация, да работят с електронна поща, социални мрежи, приложения на Microsoft Office, със звукообработващи програми; да се научат да боравят свободно с мобилния си телефон и много други.
За съжаление, за брайлово ограмотяване няма голям интерес и в момента не водя занятия. Въпреки че съм привърженик на новите технологии, най-добре възприемам информацията, прочетена на брайл. Смятам, че ако човек иска, има добре развита чувствителност на пръстите, силно желание да се ограмоти на брайл, дори и на по-късен етап от живота си, трябва да го направи. За него ще се отвори още една възможност да чете литература, да си разчита брайловите надписи на лекарствата, може да приложи наученото и в други ситуации. Покрай сина ми аз преоткрих детските книжки, защото му чета на брайл, имаме теми за размисъл и четенето си остава много любим момент за двама ни. Даже и той се опитва да пише букви с плоча и шило вкъщи.
Спокойно мога да кажа, че съм привърженик на мисълта „Учене през целия живот“. Разбира се, че по време на работа търся и колегите за помощ, както и аз съм готова да се отзова ако имат нужда от нещо. За да се работи качествено, трябва да има комуникация и чуваемост.
Като служител в рехабилитационен център, освен преподавателската дейност, мисля, че е важно да мога да вляза в обувките на хората, с които работя. Стремя се да направя така, че да се чувстват спокойни, да питат за едно и също нещо многократно, без да имат притеснения, да изградим взаимно доверие и да знаят, че винаги могат да разчитат на моята помощ и подкрепа, дори и след завършването на курсовете. Удовлетворена съм, че хора, ползвали услугите на ЦСРИ Светлина, са успели да приложат наученото и са се реализирали на трудовия пазар. Знам, че не е лесно и че не всички успяват. А ми се иска да се даде шанс на повече хора да покажат потенциала си. Аз съм реалист, но съм оптимистично настроена, че има раздвижване на пазара на труда, а дори и частни компании наемат хора с увреждания. Само че при тях работещият е наясно, че се налага да бъде по-активната страна в този процес. Да бъде съвестен служител, с добре изградени трудови навици, дисциплиниран, коректен, адаптивен и готов да научава нови неща. Само така може да спечели доверието и да заслужи уважението на колегите и работодателя.
Ролята на неправителствените организации продължава да има ключово значение в наши дни. НПО секторът трябва да бъде мост между гражданите и институциите. Да се бори и да защитава правата им, да подпомага и консултира всички страни, да се чува неговия глас. Често пъти хората, работещи в неправителствени организации създават проекти, за да прокарат идеи, имат смислени каузи, но не срещат разбиране от институциите, а понякога и от тези, към които са насочени. В условията, в които живеем, също е трудно да се намерят доброволци, защото с тях нещата могат да се случват по-лесно, но все още ентусиастите са малцина. Винаги когато мога, участвам и подкрепям социални каузи за хората със зрителни проблеми. Виждам смисъл в това да помогна на някой в нужда. Най-често правя това в социалните мрежи, като се стремя да споделям полезна информация в различни групи.
Работохолик съм, но намирам време и за четене на книги. Чета различни жанрове, но най-много ме мотивират и вдъхновяват някои биографии на известни музиканти и общественици. Убеждавам се, че при популярните личности, пътят към успеха е бил нелек и осеян с трудности. И наистина е важно да не забравяш откъде си тръгнал, независимо къде се намираш в момента.
И накрая ми се иска да завърша визитката си така: „Ключът към успеха не е във всички неща, които правим, ав шепата неща които правим“.
