Казвам се Виктор Асенов и съм на 27 години. Имам жена, куче водач и още много кучета и котки, които жена ми носи. Роден съм и съм израснал в Столицата, но от скоро живея на село. По рождение съм незрящ, шумен и борбен. Не ме бива много в писането, но виж, почна ли да говоря, трудно спирам. Зрение имам до толкова, до колкото мога да разбера дали лампата е запалена или не. Обичам предизвикателствата. Ако няма си ги създавам сам или просто се набивам между шамарите. Дали ще трябва нещо да се пренесе от точка а до точка б с градския транспорт или пък ще реша да се боря за достъпна среда, решил ли съм нещо не се спирам. Липсата на зрение единствено ме прави една идея по-надъхан да се доказвам пред себе си. Например, един зрящ човек едва ли би си докарал фризер от Пазарджик с БДЖ и смяна на три транспортни средства, но аз реших да си докажа, че е възможно, и така купих първия ни семеен фризер.
Мотивацията ми идва от това, което правя и резултатите, които постигам. Винаги се стремя да се надскоча. За мен няма нещо, което няма как да се случи. Другото, което ме вдъхновява, е усещането да бъда в помощ, да съм полезен на другите с опита си. Нерядко се чувствам окрилен, когато виждам, че вдъхновявам други хора, с които съм си говорил, да променят живота си към по-добро. Забелязвам обаче един доста интересен феномен в обществото: хората се радват много повече на неща, които са гледали по телевизията или са чували, че са опасни, а други ситуации които са обективно доста по-трудни , но пък не са им познати, ги омаловажават. Например, когато с Калинка преминахме Кончето в Пирин, това беше отразено като много сериозно постижение. Когато аз минах първите си 43 километра планинско бягане или жена ми започна да води маршрути на скала, тоест да катери на долна осигуровка 5c, това мина незабелязано. Аналогично беше и с изкачването ни в Непал, макар че там самата логистика го правеше малко по-сложно. От друга страна сериозни бягания, Витоша 100 с тандем, проникване в необлагородени пещери, пещерни експедиции и други подобни доста по-сложни неща минават между другото. Това го отбелязвам просто като любопитен факт.
От първи до пети клас съм учил в училището за деца с нарушено зрение. След пети клас баща ми реши да ме премести в масово даскало и завърших в кварталното училище. Първоначално прехода ми към масова среда беше изключително тежък, ревях всеки ден и исках да се връщам обратно. После се стегнах. Не можех да си позволя да се проваля, а и постепенно започнах да създавам приятелства. Общуването беше съвсем различно и искаше време. Масовото училище те научава на неща, които поне според мен в училищата за слепи няма как да ги придобиеш стоейки сред хора с еднакви съдби. В него ти се научаваш, че ще има подигравки на база увреждането ти, помощ от страна на други или пък състрадание и това ти помага да се изградиш като личност и да свикнеш с живота такъв, какъвто е след напускането на даскалото. Ученето в обикновеното училище те кара да бъдеш самостоятелен и да се придвижваш с бял бастун, но има и някои недостатъци, като това че по някои предмети ти трябва помощ от близки и роднини.
Живеех при баба ми и дядо ми. Баба ми ми четеше от учебниците и пишехме заедно домашни, тогава това беше работещия за нас вариант. Откакто се помня все съм живял при тях и винаги съм си изкарвал лятото на вилата. Обичах да режа дърва с триона, да карам колело и всякакви други дивотии. Когато ходехме с баба ми по гората за дърва аз й казвах, че е баба каубой. Тя ме научи да карам колело. Водеше ме на детските площадки и в началото подтичваше, докато се отпусна да карам. До ден днешен много обичам да карам колело и карам през познати гористи местности и междуселски пътища. Обмислям да си направя жилетка с надпис „сляп съм, пази ме“.
С жена ми калинка се запознахме, когато бях на 16, покрай една наша обща ресурсна учителка. Тя разказваше на нея за мен и обратно. На 21 февруари 2012 г. се чухме за първи път по скайп и аз бях доста изненадан, че човек може да си похапва сладолед посред зима, тя пък ми се чудеше как режа дърва и карам колело. След 3 дни отидох на гости у тях, а на 29 февруари тя дойде за обмяна на опит в моето даскало. Там съответно започнаха бъзиците що не съм я завел на сладкарница, кафе или нещо друго и ей така в часа по физика станахме гаджета. Връзката ни в началото беше доста бурна, но винаги сме си били опора в трудни моменти.
Така например, винаги в мен е стоял въпросът защо аз живея при баба ми и дядо ми, а не при родителите ми. Те бяха решаващия фактор за преместването в масовото училище, както и за това да се придвижвам сам с белия бастун. Тоест за всички големи и важни неща в живота ми. Вече учех социална педагогика в СУ, когато в един момент, в който с Калинка преминавахме през труден етап от връзката ни, съдбата реши да ми поднесе и информацията, че до петата си годинка съм живял в дом за деца. Разбрах го от външен на семейството човек и ми се наложи да изградя буквално образа за себе си наново, вече с това парче от пъзела. Няма да крия, че този процес е много дълъг и може би продължава все още за мен. В този труден период Калинка се оказа единствения човек, който ме подкрепи и ме разбра. Говорих с родителите ми, както и с баба ми и дядо ми. Оказа се, че през деветдесетте много често срещана практика в родилните домове е била, когато се роди бебе с увреждане лекарите да съветват родителите и близките им да го оставят в дом. Аргументите по това време са, че в институцията имат опит в грижата за такива деца, че семейството ще си има и друго дете, и така нататък. Всъщност това все още го има в някои болници, но вече е много по-рядко явление.
И така, от първия си ден на бял свят, през годините до ден днешен, съм имал доста сблъсъци с лекари от всякакво естество, къде положителни, къде не толкова. Но един от тях ме накара да се почувствам доста зле. През 2018 г. чух, че има един очен лекар, който е специализирал в чужбина и може да помогне на хора с проблеми с роговицата на окото. Отидох при него и се започна един обстоен преглед. Установи се, че нещата са по-зле от преди, защото като малък виждах и цветове, допирайки се до предмета. След което той ме попита с какво се занимавам и аз му разказах, че съм активен гражданин – ходя по гори и планини, карам колело и т.н. Той не знам защо реши, че трябва да ме посъветва да оставя настрана карането на колелото. След този случай аз изпаднах в депресия и се отказах да се занимавам с дейностите на открито, затворих се вкъщи, по цял ден цъках клипчета в youtube и нищо не захващах. Няколко месеца по-късно, при едно ходене с калинка на вилата, тя изненадващо ми предложи да излезем вечерта с колелетата в гората и да покараме. Аз взех че й се вързах и някъде към 10 часа тръгнахме да караме колело. Аз карам пред нея и я викам, защото тя не е толкова уверена да се спуска бързо по черен път знаейки, че отстрани има и борови дървета. Таман сме се изкаляли доволно след двучасово нощно каране сред локвите и тя ме пита: „Я сега ми кажи, пречи ли ти това, че не виждаш, да караш колело?“ Аз чак тогава осъзнах какво се е случило, и че първата победа става в главата.
Сегашната ми страст, бягането, има корени в детството ми. Докато учех в училището за слепи бях едно от най-щурите хлапета, тичах по коридорите и редовно имах рани на главата от отворените врати. Бях на абонамент за Пирогов, така да се каже. Като поотраснах не се кротнах и продължих да тичам дали с кучето ми водач, за да хвана автобуса, или просто така, тичах си винаги когато можех. Постепенно започнахме да ходим по планините, а за по-сериозните планини и тренировките са по-сериозни. Така започнахме да тренираме от Княжево до Копитото под лифта по една стръмна пътечка. И така, един ден, докато се изкачвах към Копитото, един човек се заговори с мен и ми предложи да отида на едно 5 километрово бягане в Борисовата. Дърпах се малко, понеже събитието ми се струваше много масово и показно, но отидох. Изтичахме го за 32 минути. Така се запалих да ходя по бягания, първо в южния парк на 5 km run, после започнах да си намирам и други състезания из София и страната, и лека полека да свалям времето. И така установих, че освен приказлив, явно съм бърз, и към момента активно тичам и участвам на състезания в планина и не само. Скоро изтичах и първия си полумаратон в Несебър. Бегаческата общност ме прие доста бързо и доста топло. До ден днешен всеки иска да ми помогне с каквото може, за да се развивам. Хората знаят, че в чужбина има много тичащи слепи, и много се учудват, че тук незрящите не щат да бягат, при положение, че е ясно всичко как се случва и не е нужно да се открива топлата вода.
Но докато малките общности като катерачи, бегачи и така нататък някак се справят с приобщаването на хората с увреждания, обществото като цяло все още се учи какво да ги прави. Най-вече това се вижда, когато човек тръгне да си търси работа на свободния пазар по конвенционалния начин със CV в някоя платформа и после интервю. Например аз от дълго време си търся работа като представител на дадена фирма, т.е. работата да изисква доста движение, ходене по институции с документи, работа с клиенти (все неща, които съм правил и знам, че мога). Но при явяване на интервю ми отказват директно. Виждам, че е повече от страх и от незнание какви възможности имам аз, и все пак демотивира. Срещал съм млади и надъхани хора, които искат да променят обществото, но си нямат представа как. Срещал съм и такива, които смятат, че слепия има пенсия, респективно работа не му трябва, и винаги следва да има асистент до себе си. Имал съм срещи с НПО-та, които се опитват с каквото могат да променят средата и съм им помагал в реализирането на проектите, но има и такива, които се опитват на гърба на хората с увреждания да прилапат някой и друг лев. Това беше една от причините да напусна последното си работно място, тъй като аз не се примирявам с този факт. Предпочитам да търся работа по трудния начин, отколкото да седя на уж сигурно работно място, където ми се погазват принципите всекидневно. Обществото явно зрее бавно. Все още, 2023 година, в страна членка на европейския съюз, ми се налага да обяснявам какво е кучето водач и има ли то почва у нас, което е скандално. На улицата с редки изключения хората са отзивчиви и готови да помогнат. Достъпността се подобрява с миши крачки и се разрушава след първия ремонт, но затова съм станал адаптивен. Открих например, че сериозно ми се подобрява възприемането на лунния пейзаж в родната столица, когато ходя с така наречените боси обувки. Това са абсолютно равни обувки с тънка подметка, които предпазват стъпалото от външната среда, но дават усещане за свободно босо ходене и гледането с крака много се подобрява. Всеки активно придвижващ се незрящ може да пробва и да разбере какво имам предвид. Ако желае да опита може да се свърже с мен и да го свържа с единствения български бранд за боси обувки за деца и възрастни. Бранда се свърза с мен искайки да стигне до повече незрящи хора, за да използват по-пълноценно едно от сетивата си. Ползите от босоходството са много, но надали ще ми стигне времето да ви ги разкажа тук.
Това е на кратко моята история. Обобщение и поука няма. Няма и мъдри съвети, защото съм щур борбен бърборко, а не мъдрец. Иска ми се просто за в бъдеще на съботните бягания в южния парк да има още незрящи, с които да споделяме удоволствието от свободното тичане с приятели, здравото пъргаво тяло, слънцето и вятъра на финалния спринт. Иска ми се лекарите да надъхват, а не да обезсърчават. Иска ми се хората да опитват да назначават незрящи, а превозвачите по междуградските линии да знаят какво е куче водач. Иска ми се родителите да имат смелост да разказват на осиновените и биологичните си деца за тяхното детство от самото начало и в закона да няма тайна на осиновяването. Прости са нещата, просто трябва промяна в нагласите и от двете страни.
