Поглед назад: какво ни научиха историите от 2025г.

И през 2025г. продължихме с рубриката ни „От първо лице“. В началото на годината не сме си и представяли колко различни, силни и истински истории ще съберем. В края на годината имахме не просто поредица от материали, а обща картина на една общност, която расте, учи се, подкрепя се и не се отказва. Иска ни се сега да се обърнем назад не като към архив, а като към споделено преживяване — към хората, които ни позволиха да надникнем в техния свят, и към специалистите, които ни показаха колко много може да се постигне, когато знанието и човечността вървят заедно.

2025 започна с Аглика Недкова — човек, който още от първите редове ни напомни, че доброволчеството не е просто жест, а начин да намериш себе си. Нейният път от детството до професионалното развитие е история за преодоляване, за търсене на смисъл и за това как даването понякога лекува повече от получаването.

След това се пренесохме във Варна, където Центърът за социална рехабилитация и интеграция ни показа какво означава подкрепата да бъде ежедневие. Там срещнахме екип, който работи тихо, последователно и с огромно сърце. Този материал ни напомни, че зад всяка успешна адаптация стои общност от професионалисти, които вярват в потенциала на хората, с които работят.

Март беше месецът на Маргарита Шурупова — ярка, смела, откровена. Тя говори за малцинствата, за стигмата, за това какво е да живееш с рядко заболяване и да не се отказваш да бъдеш видим. Нейният разказ беше като огледало, в което всеки от нас може да се разпознае поне малко.

Април ни срещна с Михаела Сидера-Скот — човек, който превръща приказките в кауза. Тя ни напомни, че думите могат да бъдат мост между поколенията, че добротата може да бъде разказана, и че когато творчеството служи на хората, то придобива съвсем различна сила.

През май погледнахме към света на специалната педагогика през очите на Петя Марчева-Йошовска. Тя ни показа, че обучението на бъдещи специалисти е жив процес, в който теорията и практиката вървят ръка за ръка. Нейната отдаденост към студентите и към каузата на приобщаването е пример за това как знанието може да променя съдби.

Юни и юли ни донесоха една от най-емоционалните истории — тази на Камелия и нейната дъщеря Велислава. Това е разказ за майчинство, за болка, за приемане и за огромна вътрешна сила. Вели, едва на 14 години, ни показа какво означава да не се предаваш, а Камелия — какво означава да бъдеш опора, която не се огъва. Тази история докосна много хора, защото беше истинска, крехка и смела.

Август ни срещна с Илияна Киркова — първия незрящ ресурсен учител в България. Нейният професионален път е доказателство, че когато човек вярва в себе си и в децата, които обучава, няма бариера, която да не може да бъде преодоляна. Илияна ни напомни, че самостоятелността се учи, а смелостта се предава.

Септември отново разшири фокуса на рубриката. Този път говорихме за рехабилитацията и интеграцията като системен процес — за мрежата от центрове в страната, които ежедневно помагат на хората със зрителни увреждания да изграждат нови умения и да възвръщат увереността си. Това беше месец, в който погледнахме към голямата картина.

Октомври ни подари историята на Десислава Враджалиева-Исмаил — психолог и зрителен терапевт, която вярва, че грижата за другия започва от грижата за себе си. Тя ни напомни, че зрителната загуба не е само физическо състояние, а преживяване, което изисква разбиране, търпение и човешка близост.

Ноември завърши с припомняне на интервюто ни от 2021г. с д-р Кунка Каменарова — един от най-важните гласове в областта на офталмогенетиката у нас. Нейният разказ съчетава наука, история и визия за бъдещето. Тя подчерта ролята на генетичната диагностика, но и значението на пациентите-застъпници, които променят системата отвътре.

И ето ни в края на годината. Когато погледнем назад към всички тези истории, виждаме не просто отделни лица, а общност. Общност от родители, специалисти, доброволци, преподаватели, терапевти, учени, деца и възрастни. Общност, която вярва, че зрителното увреждане не определя човека. Определя го силата му да продължи.

А ако има една нишка, която свързва всички тези гласове, тя е светлината. Светлина, която не идва от очите, а от вътрешната устойчивост, от желанието за живот, от човешката доброта.